Искам да избягам от удобството на нашата рутина и да си спомня какво е да съм жива.Да изляза навън в слънчевия ден и да позволя на многоцветността на живота отново да оцвети очите ми,страните ми,устните...Сега съм просто сива,до болка сива.Сива до безцветност,сива до бездушност.
Кога успя да ме обезличиш с твоята безличност и как,за Бога,успя да ме превърнеш просто в нюанс на самия себе си.Не беше трудно-ти просто беше себе си.И аз исках да бъда,но за да сияе дъгата и тряба слънце.А ти ми предложи само облаци-сиви,до черно сиви и дъгата се изгуби.
Но май не съм посивяла съвсем,защото спомените ми още са цветни,мечтите ми също са тук.И ето,че се опомням и слагам часовникът на ръката си.Той беше спрял,а сега тиктака.Не той говори-казва ми,че е време да започна живота си на чисто...и на цветно.